Постинг
07.06.2008 10:45 -
„Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”…
„Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… красиви думи, след които следват болезнени въпроси. Какво кара хората да предпочитат болката от любовта пред самотата, а други да се отказват от тръпката на любовта в името на самотата? Кога разбираме, че обичаме и как осъзнаваме, че е дошъл краят? Как намираме пътя след като паднем… и защо едни са готови да ходят по несигурните черни пътеки, натам, все назад, само и само да се върнат на стария път до някого, а други предпочитат да бягат сами по своите пътеки все напред…? Защо в крайна сметка всичко се свежда до противоположности – връзка-самота, любов-безразличие, щастие-болка… защо си задаваме най-важните въпроси само и единствено тогава, когато вече сме изгубили смисъла да открием отговорите…? Може би защото в живота човек се учи единствено от своите грешки и когато допусне грешка в своята най-искрена любов, то тогава той се обрича да открива отговорите сам… отговорите, които раждат „Теорията на самотата”. За да осъзнаеш и изпиташ истинската болка от самотата, трябва да си изпитал щастието преди това. Тези, които не са обичали, са блажените слепци, които едва надушват съсипващия спомен, който прогнива в сърцето на разлюбения. Не казвам, че те не са тъжни, напротив – хиляди пъти бих предпочел да умра с болката на самотата, отколкото цял живот да не разбера каква сладост е истинската любов. В началото всичко започва с плановете… планираш и си изграждаш очаквания… в тях се корени рецептата. Всяко очакване е нож с две остриета – от една страна това те привързва, настройва твоето мислене и се чувстваш все по-сигурен в отношенията си с човека до теб. Планираш живота си с човека до теб и така в една или друга степен се ангажираш… усещаш онази нужда точно той да бъде до теб… Другото острие на ножа е разочарованието. Всички онези мечти, които градиш, в един миг се сриват… и ако това те повлече надолу, нищо не може да те спаси. В тези моменти изпитваш самотата подсъзнателно, изгубил си Него или Нея вътре в себе си… луташ се в празнината на лъжливи надежди, а липсата на очаквания заличава трезвото ти виждане за бъдеще… животът ти се свежда до простичкото съществуване с твоя партньор от днес за утре и рано или късно самотата, от чисто подсъзнателна, става факт. И си задаваш въпросът: „Ама защо? А втори шанс…?”, а място за втори шанс има само за малцината, които са запазили пламъка в себе си… които не са спрели да мечтаят дори след като са видели как всичко, което са градили, рухва пред очите им с така баналното: „Съжалявам…”. Тази дума следва да бъде заличена от речника на влюбените… защото съдържа не само иронията на съжалението, но и болката от осъзнатата грешка и безнадеждност. И в цялата тази история с плановете и очакванията трябва да се има нещо предвид… нещо, което човек осъзнава с годините – колкото по-млад си, толкова си по-склонен да планираш и да очакваш… остарееш ли, губиш желанието и способността си да се нагаждаш – няма надежди, защото няма цел. Връзките са рутина, жалка форма на подкрепа, която само подлепва треските от миналото. Ако човек не успее да асимилира любовта докато е млад, то той никога не би я открил след години… а дори и да я открие, тя ще бъде суха, без емоции… ще бъде съвпадение и напасване, едно така спокойно вмъкване в чужд свят, който е залинял от спокойствието и сигурността… няма пламък, няма страст, интрига и конфликт, а те са онзи морфин за любовта – опияняват и носят еуфорията, носят щастието и искреното желание за живот. Зрелостта е пагубна за истинската любов… човек може да я носи в себе си за цял живот само ако я запази от младините си… ако още тогава е открил своите цели и се е нагодил спрямо другия… наредил е пъзелът, макар и труден… но с една пълна и красива картина. С годините човек губи нещата, които би търсил в една любов. Самата дума „любов” придобива съвсем друг смисъл, тя означава: „някой, който да съществува до мен”, а не „някой, който да ми дава да вкуся сладостта на живота…”. Самотата в своята същност е страх. Страх и слабост… и когато човек се стреми към самотата, той се крие в своя страх, прикрива безсилието си. В отношенията никога няма сигурност – никога не можеш да си сигурен, че даден човек ще е до теб за цял живот… абсурдно е! Може да си така сигурен в него, че рискът да го изгубиш да не си заслужава дори и вниманието, но винаги има риск… а страхът от поемане на рискове, той е белязан от отчаянието… те винаги водят човек към взимането на най-лесното решение! Да избереш самотата е лесен избор, но да живееш с нея… това е истинската болка… и там, затворен сам, когато няма споделяне, когато няма кой да ти обърне внимание, когато заспиваш изпотен, защото никой няма да мисли за теб в съня си… там можеш да откриеш спасение само в спомените… в едно прикрито желание да си върнеш стария живот… да се затвориш в „оковите” на любовта, защото там, макар и ограничен, ти знаеш, че на някой му пука… че някой го е грижа в този момент за теб. Страхът от загубата, страхът от обвързаността и зависимостта са частица от любовта – те правят това чувство така специално, те му придават онзи трепет, който свива стомахът ти, който убива глада, задушава те и краде съня ти. Ако не си готов да го понесеш, не си готов да обичаш… но тогава следва да се примириш със самотата, защото никой никога не би те предпазил от страховете ти… Слабостта е в това да се поддадеш на волята на чистото си съзнание, без да послушаш сърцето… защото сърцето обича риска… макар и той да го убива, сърцето живее само когато бие силно и горещо… остане ли тихо и спокойно в сигурността и безгрижието на безсмислието на самотата… то започва да умира… изпитва тихата болка на безразличието… не ражда мечти… няма надежди… единственото, което го крепи е животът… празен и самотен. Самотата изправя неизбежно човек пред избора: новото или старото. Дали миналото ще си остане минало, дали ще избледнее като жалък спомен от живота или ще се опиташ да се върнеш към него… към старата любов. Най-често в този момент си задаваме въпроси като: „Какво имах в старата любов? Какво ми липсваше, какво не открих в нея, какво бих искал да получа от една нова връзка… и какво тази нова връзка най-вероятно няма да ми даде, което аз съм имал в човека преди него?”. Щастието е ключово при този избор, а то от своя страна зависи от справедливостта, от баланса в една връзка… от това какво си дал и какво си получил… доколко си бил удовлетворен, доколко противоположностите са били наравно с онези мигове, когато си знаел, че ще бъдеш разбран… дали независимо, че Той или Тя са били така чужди за теб, сякаш твоят любим е от друг свят, така непознат за теб, дали тогава ще те прегърне и в обятията си ще ти даде сигурност и спокойствие. И може би чак когато човек изпита болката, когато остане сам, а след самотата опита да тръгне в нова посока, към нов партньор, защото е изживял някаква странна илюзия за миг с него, чак тогава си дава сметка… че не новото и съвършеното е стойностно, не това, за което сме готови да жертваме всичко, и минало, и бъдеще, сякаш любовта е игра на тото, а това, което ни изгражда убежище… любовта, макар да споменах, че е емоция, носеща всеки ден нещо ново в себе си, тя е отговорността и привилегията да даваш сигурност и да я получаваш… да вярваш в човека срещу теб, да знаеш, че той би жертвал живота си за теб, че ще може да ти даде всичко, от което ще имаш нужда… че ще бъде теб, ще бъде частица от твоя свят, не за да я руши, не за да се настани там и да ти изземе свободата и личното пространство, а за да те крепи във всяка една стъпка! И през всичкото това време ще те кара да се усмихваш, да се смееш, ще те изненадва, ще те кара да се чувстваш желан, харесван и красив, ще те държи на нокти с онзи гъдел от тръпката, че не знаеш какво ти е подготвил твоят любим човек за утре… не знаеш какво ще се случи, къде ще сте, но знаеш, че ще бъде там с теб, защото го желае и защото те обича… ще го направи за теб не за да доказва на някого нещо, не за да бъде различен, за да получи в замяна нещо или защото е свикнал да го прави за теб… ще го направи, защото го иска и защото за него това ще е най-ценното. А когато останеш сам разбираш, че тези неща… тях не можеш да имаш в самотата… в самотата няма да имаш семейство и деца. В една връзка, в една истинска любов, щастието е като при играта на Белот – дори да си с лоши карти си готов да играеш, защото не играеш сам, защото имаш партньор, а крайният резултат е сборът от вашата съвместна игра… не от неговите карти само, или от твоите… а от отбора, от връзката. И в опита си да откриеш този партньор, задавайки си същите онези въпроси, там – горе, осмисляйки отговорите в логиката на всичко казано… тогава „Теорията на самотата” придобива смисъл… тогава виждаш пътя, разбираш накъде да вървиш… знаеш дали да се върнеш назад, макар и по свлечен вече, черен и каменист път, където ще се бориш да си върнеш нещата, които не си дооценил или пък ще поемеш по някой нов, красив на пръв поглед, но никак несигурен път към някого… ще падаш… ще се свличаш отново, но никога повече няма да пожелаеш самотата. Ще предпочиташ битката, ще предпочиташ болката в любовта… Защото в крайна сметка „Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… и ако го изгуби, не бива да лежи в самотата, не бива да жертва усилията си в опити да открие нова, по-красива любов, а да помисли по „теорията на самотата”, да открие отговорите на въпросите, с които заспива през първата истински самотна нощ от своя живот… |
Няма коментари
